Идеалният ролеви играч

Майсторите често пишат статии за трудни играчи или играчи-паразити и други неприятни индивиди и споделят рецепти как да се борим с тях. На мен пък ми се прииска да поразмишлявам за идеалния играч - онова митологично същество, за срещата с което мечтае всеки Разказвач. Веднага предупреждавам: всичко долуизложено е само мое лично мнение и моля да не се обиждат онези, които не са се познали в описания портрет. Аз изобщо не искам да кажа, че те са лоши играчи. Просто не са идеалните. За мен. И така:

1. Идеалният играч винаги идва на сесиите. Веднага си спомням текст, озаглавен “No excuse!” Ама действително каква полза от всичките достоинства на един играч, ако него го няма? Да, разбирам, че всички хора са заети, учене-работа-семейство-личен живот и т.н. и т.н. Но ако 5-6 възрастни човека са решили да похабят малко време за игра по ДнД, то доста свински ще бъде от страна на единия да провали играта на останалите. Да, на всеки му се случва да има неотложни ангажименти и извънредни ситуации. Но ако у някого такива му се случват по 10 пъти на ден, то да не се записва за участие. А щом си се записал - значи си задължен. И така първото по ред и по важност качество на идеалния играч - отговорност.
2. Второ по важност смятам, че е свойството кооперативност, т.е. умение и желание да се взаимодейства с другите хора. Както и да го въртиш, ДнД е групова игра и всеки играч трябва да се съобразява с останалите участници. А ако той не иска или не може да го прави, то каква е ползата че е креативен, естетичен, остроумен и притежааващ други положителни качества, ако при всичко това разваля играта на останалите, а и своята игра, в края на краищата? (Тук трябва да поясня, за да се избегнат негативни интерпретации: имам предвид кооперативността именно като свойство на играча. Персонажът може да бъде колкото си иска злобен, мизантропичен и въобще страшно противен “морков”. А играчът трябва да се съобразява с мненията и желанията на своите другари по игра.)Могат да се разделят два основни аспекта на кооперативността на играча: кооперативност с Разказвача и кооперативност с другите играчи. Що се отнася до първия, очаква се играчът да се постарае искрено да разбере и да вникне в това, което му се подава от Разказвача, и в течение на играта да помага (или поне да не пречи) на Разказвача да създава измисления свят и сюжет в рамките на концепцията на Разказвача. Накратко казано, да не се опитва да играе “въпреки Разказвача”.Що се отнася до кооперативността с другите играчи, то тук трябва да се спазват някои елементарни норми на “игрова учтивост”: да не забравя репликите на другите, да не привлича прекалено много вниманието на Разказвача само върху себе си, да не се впуска в тричасово соло /без действително сериозни причини за това/, да умее да чува и да слуша своите другари по игра и главното - да не допуска извънигрови нападки. Всъщност това повече се отнася вече към третата точка от нашия списък.
3. Умението да се придържа към ролята и да не залита към извънигровото, завършва троицата на първостепените качества на играча. Разбира се, изобщо без извънигровите разговори не може нито една игра, но ясно да се разделят игровите и неигровите моменти е наложително. Например, очевидно е, че не си струва да се вмъкват неигрови реплики в разговорите между игровите персонажи. Още по-деликатен момент - необходимост ясно да се разграничават отношенията между персонажите в групата и между играчите в живота. И накрая - не трябва да се изтъкват моменти, отнасящи се към игровата механика. Игровата механика е необходимото зло във всяка ролева игра, но при правилното отношение към нея тя няма да попречи на играча да се потопи във игровия свят и да получава увдоволствие от играта. Трябва да се отнасяме към нея като към декорите на сцената. Всеки актьор прекрасно знае, че замъкът на сцената е от шперплат, а мечовете от дърво, а в бокала няма отрова или дори вино, а просто оцветена вода. Но всичко това не пречи на добрия актьор да играе ролята си. Точно така на добрия играч не му пречи това, че вместо въображаеми размахвания на меч, той прави физически хвърляния на зарове и назовава числата си на Разказвача. Тези три качества аз смятам за основни, определящи добрия играч. Но тъй като разговорът не е за просто добър, а за идеален играч, към този списък трябва да добавим и още няколко точки.
4. Идеалният играч е артистичен. Той не просто описва действията на персонажа - той играе роля. Колкото повече се проявява тази роля, толкова по-интересна и красива става самата игра. Разбира се, невъзможно е напълно да се припокрие личността на персонажа, седейки зад игровата маса, но има много неща, напълно достъпни за отиграване. Като начало това е речта на персонажа: построението на фразите, лексикон, темпо на речта, тон, емоционалност - всичко това може да се предаде. Персонажът може да има любими думи или фрази, особен маниер на говорене и т.н. Второ - това са жестовете и израженията на лицето. Поглед, напрегната или отпусната поза, характерни движения, маниер на поведение - всичко това също може да се покаже. Подобни моменти много разнообразяват играта и прибавят удоволствието от нея.
5. Идеалният играч има добър вкус и някакви литратурни способности. Персонажите, създавани от него, са красиви, логични, естетични и най-вече сложни и нееднозначни. Той не ползва изтърканите щампи или умее да ги играе по нов начин. Освен име-раса-клас, неговият персонаж има добре проработена уникална и неповторима личност, която се разкрива по време на играта.
6. Идеалният играч е добре ерудиран и може да използва познанията си по предназначение (т.е. където трябва ги ползва, а където не трябва - не). Както е казал един френски моралист “Достойният човек ползва знанията си като сребърен джобен часовник - вади ги, когато иска да разбере колко е часът, а не когато иска да се похвали с часовника си пред останалите”. Идеалният играч е способен да пресъздаде във въображението си детайлите на бита, дрехите, оръжията, други предмети на материалната култура, която заобикаля персонажа в съответствие с описваната от Разказвача реалност. Така, ако играта е за що годе реалистични викинги, той няма да описва персонажа си облечен в турнирни доспехи с шипове и с назъбен двуръчен меч, как стои на носа на дракара. А ако се играе по абстрактно фентъзи тип Диабло, няма да се възмущава, че мечове с гард, който е поисал Разказвачът, никога не е имало и не може и да има. С друг думи, идеалният играч трябва да умее да се вписва в стила и степента на реализма на игровия свят.
7. Идеалният играч е умен и креативен. Той може да намира неочаквани решения и нестандартни изходи от най-разнообразни ситуации. Той е внимателен към игровия свят, способен е да забелязва малките детайли и да ги събира в обща картина.
8. Идеалният играч добре познава правилата и винаги ги съблюдава (грубо казано, не чийтва). Това икономисва време и сили на Разказвача и позволява да се обръща минимално внимание на игровата механика на случващото се в играта.
9. Идеалният играч е активен и страстен. Той не чака Разказвачът да разгъне пред него някаква ситуация - той сам създава тези ситуации около себе си. Персонажът му винаги има с какво да се захване, не се налага да го развличат.

Е, май това е. Именно такива искам да са моите играчи. По принцип, като се замисля, осъзнавам, че мнозина от тях са доста близо до този идеал. За което искам да им благодаря.